Не знам защо, но на мнозина като че ли им харесва с горчива гордост в гласа си да заявяват, че всеки път остават разочаровани и наранени не от някого другиго, а именно от тези, които са допуснали близо до себе си. Сякаш по някакъв мистериозен начин са напреднали, задминали са останалите, изпреварили са ги по пътя към узряването си... Това не е никакво откритие! Естествено е! Та нали в момента, в който някой бъде причислен към нашите близки, ние се отваряме за него, разкриваме му уязвимата си същност, ранимата ни сърцевина разцъфва пред него... Нали регистрираме болката, единствено когато тя ни бива причинена от някого, за когото ни пука... Нали иначе изобщо не я отчитаме като такава – не ни интересува хорското мнение, щом самите тези хора не представляват интерес за нас, когато не влагаме чувство във взаимоотношенията си с тях... Иначе казано – кой въобще е способен да ни нарани, освен наш близък? Никой. Без близост няма и болка. Поради тази причина все повече от нас предпочитат да живеят в усамотение – ако не физическо, то поне емоционално такова – залостват сърцата си, блокират ги за общуване, не им дават свобода... Като по този начин си забраняват както страданието, така и... Щастието. „Отвори сърцето си... То винаги може да бъде затворено отново.“ Отвори го. Допусни Светлината в себе си... Още сега! Ще заплатиш съответната цена... Но ще си струва! Посмей.